Клиничен случай

Анамнеза и клинично представяне

Пациентът е мъжко некастрирано куче на 9 години от порода унгарскa визла. При прегледа беше установено анорексия, прогресивна загуба на тегло, интермитентно повръщане и епизоди на респираторен дистрес.

Собствениците съобщават за периодична регургитация, засилена след хранене, както и за прогресираща летаргия през последните няколко седмици.

Общ клиничен преглед – Кахексия, лекостепенна дехидратация, втт 38,1 ;

Лигавици бледо-розови, Нормален пулс и леко учестена дихателна честота.

Кръвна картина – умерена левкоцитоза и неутрофилия

Биохимичен профил – леко повишени чернодробни ензими (ALT, ALP), хипоалбуминемия.

Беше направена рентгенография на гръден кош и коремна кухина в дяснолатерална, леволатерална и вентродорзална проекция.

В гръдния кош белодробният паренхим изглежда симетричен, без данни за консолидация, инфилтрати или значими алвеоларни изменения. Не се визуализират находки, насочващи към пневмония или масивна ателектаза, но се установява лека компресия на каудалните лобове, вероятно вторична на повишено интраабдоминално налягане. Налице е умерено засилен интерстициален рисунак, вероятно свързан с хроничен възпалителен или фиброзен процес. Сърдечният силует е с нормална кардиоторакална пропорция, без данни за кардиомегалия. Наблюдава се хиатална херния, видима във вентродорзалната проекция, при която част от стомаха е дислоцирана в торакалната кухина.

В коремната кухина се наблюдават фиксирани, разширени тънкочревни бримки, подредени в централен конгломерат. Чревната подвижност изглежда значително ограничена, което съответства на тежки фиброзни сраствания. Налице е дилатация на проксималния тънкочревен тракт, което може да е индикация за частична механична обструкция. Междучревните пространства са редуцирани, а наличието на течност в червата е индикатор за нарушена нормална перисталтика, без изразена газова дистензия.

Перитонеалната кухина съдържа умерено количество свободна течност, вероятно хроничен асцит и множествени рентгенопозитивни калцификати в областта на мезентериума и перитонеума.

Беше направена компютърна томография на коремната и торакалната кухина с контрастно усилване,която демонстрира характерни находки, съвместими със Sclerosing Encapsulating Peritonitis (SEP). Централно в коремната кухина се визуализира конгломерат от тънкочревни бримки, които са плътно инкапсулирани в добре дефинирана фиброзна мембрана.Тази структура води до загуба на нормалната мобилност на чревните бримки и ги фиксира в абнормална конфигурация, придавайки типичния “cocoon“ вид. Перитонеумът е значително удебелен, над 2 мм, и демонстрира умерено, но нехомогенно контрастно усилване, което е показател за активен фиброзен процес и съдова реакция. Налице е значително количество асцит. Освен това се визуализират дискретни калцификати в перитонеума и стените на част от тънкочревните сегменти.Проксималният тънкочревен тракт е умерено дилатиран, коетоможе да се дължи на частична механична обструкция в резултат на екстензивните фиброзни адхезии. Чревната стена е задебелена на няколко нива, особено в проксималния тънкочревен тракт, но без ясни признаци на исхемия или некроза.Черният дроб изглежда с нормални размери, без данни за хепатомегалияили фокални лезии, но жлъчният мехур е леко дилатиран, вероятно поради компрометирана жлъчна подвижност вследствие на перитонеалните адхезии. В областта на мезентериума се наблюдава умерена лимфаденопатия.В торакалната кухина се визуализира хиатална херния, като част от стомаха е транслоцирана краниално в медиастинума. В тази зона се наблюдава и умерено разширение на кардиалния сегмент, което може да е вторично на повишеното интраабдоминално налягане. Леко компресиран е левият каудален лоб на белия дроб, но без директни признаци на пневмония или значителна ателектаза.

Диференциално-диагностично находките най-близко съответстват на SEP, като основните разграничителни състояния включват вродена перитонеална капсулация, която обаче се отличава с липса на възпалителни промени и склерозираща мембрана. Находките категорично потвърждават диагнозата Sclerosing Encapsulating Peritonitis (SEP) и демонстрират напреднал стадий на заболяването с дифузна фиброза, перитонеални калцификати, асцит и съпътстваща хиатална херния.Беше направена лапаротомия с цел вземане на хистологичен и микробиологичен материал за изследване и оценка за възможността за хирургично лечение на проблема.Хистологичното изследване на тъканни проби, взети от перитонеума, потвърждава диагнозата Sclerosing Encapsulating Peritonitis (SEP). Макроскопски бяха изследвани два тъканни фрагмента с размери 2,5 x 1,2 x 0,2 cm и 4,5 x 1,5 x 0,3 cm, като в тях са били заложени седем хистологични среза. Хистопатологичният анализ, проведен със стандартно H&E оцветяване, разкрива почти зряла гранулационна тъкан с паралелно разположени капиляри, обградени от

средно до плътно представена фиброколагенозна тъкан. В някои участъцисе наблюдават хиперемия и малки огнищни хеморагии, а около някои капиляри са разположени редки малки струпвания от лимфоцити и плазматични клетки. Серозният покривен слой е изтънен, но липсватпризнаци на активен инфекциозен процес или наличие на нео­ пластични клетки.Заключението от хистологичното изследване е дифузна и изразена трансформация на гранулационната тъкан във фиброзна, напълно съответстваща на Sclerosing Encapsulating Peritonitis. Важно е да се подчертае, че не се установяват активни възпалителни процеси илинеопластична трансформация. Според предоставения критичен доклад,SEP е изключително рядко състояние при кучета, като най-често се свързва

с персистиращ асцит. Докладът посочва, че някои случаи са асоциирани с перитонит, предизвикан от чуждо тяло, инфекция с Leishmania spp. или неопластични процеси, като панкреатичен аденокарцином, но в много случаи заболяването остава идиопатично.Микробиологичният анализ на перитонеалната проба установява Escherichia coli след култивиране, което предполага възможно предходно бактериално контаминиране, въпреки липсата на активна инфекция при хистологията. Антибиотичната чувствителност разкрива резистентност към пеницилини, макролиди и линкозамиди, докато тестваните цефалоспорини(Cefovecin, Cefquinom), аминогликозиди (Gentamicin, Neomycin, Kanamycin),флуорохинолони (Enrofloxacin, Marbofloxacin, Pradofloxacin), тетрациклини(Doxycycline) и фениколи (Chloramphenicol, Florfenicol) демонстрират висока ефективност.

Тези данни допълнително потвърждават сложността на състоянието и подчертават ограничените възможности за терапевтична намеса. Хирургичното отстраняване на засегнатата тъкан беше невъзможно поради дифузния характер на фиброзата, а бактериалният компонент, макар и установен, вероятно не е доминираща причина за състоянието.

Заключение

При представения пациент клиничният ход е бил подостър, като първоначалните симптоми включват повтарящи се епизоди на анорексия,

прогресираща загуба на тегло и епизодична абдоминална болка. Липсата на изразена фебрилност или системни признаци на инфекция насочваше към неинфекциозна, фиброзираща етиология. Компютърната томография разкрива класическите находки за SEP, включително централно фиксирани тънкочревни бримки, обвити във фиброзна мембрана, умерен асцит,перитонеални калцификати и частична механична обструкция.

Допълнително значима находка беше съпътстващата хиатална херния, което предполага, че повишеното интраабдоминално налягане може да играе роля в патогенезата.

Хистологичното изследване на взетите перитонеални проби потвърди диагнозата, демонстрирайки зряла гранулационна тъкан, интензивна фиброза, лимфоплазмоцитарен инфилтрат и хронични съдови промени. Не се установиха злокачествени клетки, което изключва неопластичен процес.

Микробиологичният анализ изолира Escherichia coli, но липсата на активна неутрофилна инфилтрация в хистологичните срезове предполага, че бактериалната компонента е била вторична, а не основен етиологичен

фактор. 
Терапевтичните възможности при SEP са ограничени, особено в напредналите стадии. В хуманната медицина хирургичното лечение включва лиза на сраствания и ентеролиза, но резултатите са променливи, като рецидиви са чести.При този пациент хирургичната интервенция беше

неприложима, поради дифузния характер на фиброзата и високия риск от ятрогенна чревна перфорация. Медикаментозната терапия при SEP е слабо проучена, но някои автори предлагат антифибротични стратегии, включващи кортикостероиди, тамоксифен (селективен естроген-рецепторен модулатор) и инхибитори на трансформиращия растежен фактор бета (TGF-β). В този случай, прогнозата остана резервирана, като възможностите за дългосрочен контрол на заболяването бяха крайно ограничени.

Клинични изводи и значение на случая

Представеният случай демонстрира уникална проява на Sclerosing Encapsulating Peritonitis (SEP) при куче, което подчертава диагностичните предизвикателства, свързани с това рядко заболяване. Компютърната томография се потвърди като най-ценният метод за диагностициране, визуализирайки характерната „cocoon“ конфигурация на червата, докато хистологията играе ключова роля в патоморфологичната верификация на диагнозата.Този случай също така демонстрира, че SEP може да бъде свързан със значими вторични изменения, като хиатална херния, което предполага потенциална патофизиологична връзка между хроничното повишено интраабдоминално налягане и промени в структурата на диафрагмата. Отсъствието на неопластичен процес и идентифицирането на минимално възпалителен фон подчертават идиопатичния характер на заболяването,като при този пациент липсват категорични тригери, известни от предишни доклади.

Въз основа на този случай можем да направим няколко ключови извода:

1. SEP трябва да бъде включен в диференциалната диагноза припациенти с хроничен асцит, механична чревна обструкция и персистиращифиброзни промени в перитонеума.

2. CT с контрастно усилване е основен метод за диагностика, като класическите находки включват фиксирани чревни бримки в плътна фиброзна капсула, удебелен перитонеум и наличие на калцификати.

3. Хистопатологията остава златен стандарт за потвърждение на диагнозата, демонстрирайки изразена колагенова фиброза и хронични съдови промени, без данни за активен инфекциозен или неопластичен процес.

4. Микробиологичният анализ може да изолира опортюнистични патогени, но тяхната роля трябва да бъде внимателно интерпретирана, особено ако липсват хистологични признаци на активен инфекциозен процес.

5. Лечебните възможности са крайно ограничени, като хирургичното лечение е с висок риск, а медикаментозната терапия остава експериментална.

1. Клинична информация

Клиничният случай касае три годишна женска котка, осиновена от улицата, без известна медицинска история. Собствениците съобщават, че  след осиновяването тя е проявява епилептични припадъци, които успешно са били овладени с фенобарбитал в рамките на един месец. След прекратяване на лечението, пристъпите не са се повторили, а котката изглеждаше напълно клинично здрава.

Пациентката е доведена по спешност след падане от четвъртия етаж, което е довело до рязко влошаване на неврологичния статус.

Клиничен преглед

При първоначалния преглед бе установено:

• Депресиран ментален статус

• Леки охлузвания в областта на брадичката

• Лека контузия на белия дроб, но без значими респираторни нарушения

• Тетрапареза

• Клъстърни епилептични припадъци

Диференциална диагноза

Предвид клиничната картина и предходната анамнеза за епилепсия, основните диференциални диагнози включваха:

• Черепно-мозъчна травма с вторична контузия или оток

• Постиктална депресия или епилептичен статус

• Вродена аномалия на черепа и/или ЦНС

• Травматично-индуцирана вътречерепна херния

Образна диагностика

Ядрено-магнитен резонанс (ЯМР)

За изясняване на неврологичните нарушения бе извършено ЯМР на главата с използване на T1W, T2W, FLAIR, STIR и T1W с контрастно усилване (гадолиний). Изображенията бяха анализирани в сагитален, аксиален и дорзален план.

Основни находки от ЯМР

Изследването показа етмоидално менингоенцефалоцеле, характеризиращо се със следните находки:

• Ектопия на мозъчна тъкан през етмоидалната пластинка – В T2W секвенциите се визуализира хиперинтензна зона, комуникираща между предната черепна ямка и носната кухина. Наблюдава се херниране на мозъчна тъкан, което потвърждава енцефалоцеле, а не само изолирано менингоцеле.

• T1W пресконтрастно изображение – Хернираната тъкан показва изоинтензивност спрямо нормалния мозъчен паренхим, което означава, че съдържа функционална мозъчна субстанция.

• Контрастно натрупване – T1W с гадолиний демонстрира умерено контрастно усилване в периферията на херниирания паренхим, без данни за активен възпалителен процес или неоплазия. Това е индикация за хроничност, без наличие на остър инфекциозен менингоенцефалит.

• Дефект в етмоидалната кост – Допълнителната CT корелация потвърди наличието на структурен дефект в етмоидалната пластинка, през който преминава менингоенцефалоцелето. В T2W и STIR изображенията липсва перифокален оток, което подкрепя хипотезата за вроден произход на малформацията, а не резултат от остра травма.

Диагностично заключение

Находките са съвместими с вродено етмоидално менингоенцефалоцеле, което е останало асимптомно до момента на травмата. Липсата на активна възпалителна реакция или дифузно контрастно усилване показва стабилен хроничен процес, но съществува риск от менингит, ликворна фистула или прогресивни неврологични дефицити.

Диагноза

Етмоидално менингоенцефалоцеле – вродена малформация с клинична манифестация след травма.

Етмоидалното менингоенцефалоцеле (MEC) е изключително рядко състояние при котките, характеризиращо се с херниация на мозъчна тъкан и/или менингите през дефект в етмоидалната пластинка в носната кухина.

Диагностика и образни находки

• ЯМР е златен стандарт, с T2W хиперинтензна структура в носната кухина

• T1W с контраст показва натрупване в херниирания мозъчен паренхим

• CT потвърждава костния дефект

Лечение

• Консервативно управление при асимптомни пациенти

• Хирургична корекция чрез дуропластика и реконструкция на етмоидалния дефект

Заключение

Това състояние трябва да бъде включено в диференциалната диагноза на котки с неврологични симптоми и анамнеза за травма или епилепсия. Диагностицирането на етмоидалното менингоенцефалоцеле изисква мултимодален образно-диагностичен подход, който комбинира ядрено-магнитен резонанс (ЯМР) и компютърна томография (КТ) за оптимална и детайлна оценка на пациента.ЯМР предоставя висококачествена визуализация на мекотъканните структури, което е от съществено значение за идентифициране на херниирания мозъчен паренхим и менингите, както и за оценка на възпалителни промени, оток и патологични процеси в ЦНС. T1W с контрастно усилване позволява допълнително разграничаване между активен възпалителен процес и хронични, стабилни аномалии. Скенерът, от своя страна, е незаменим метод за костна оценка и предоставя прецизна информация за структурни дефекти, какъвто е този в етмоидалната пластинка. Наличието на костен дефект, документиран чрез СТ, потвърждава диагнозата менингоенцефалоцеле.

Комбинирането на тези два метода позволява поставянето на точна диагноза, като се използват силните страни на всяка модалност – ЯМР за оценка на меките тъкани и неврологичните структури, СТ за костната архитектура и дефекти. Това подчертава важността на мултимодалния образен подход, особено при редки и сложни малформации като етмоидалното менингоенцефалоцеле.

Този случай демонстрира, че комбинирането на ЯМР и CT е от решаващо значение за прецизна диагностика, което позволява правилно клинично решение и адекватно терапевтично поведение при пациенти с неврологични заболявания.

Дисфункцията на ENS е свързана с множество неврологични и гастроентерологични заболявания, включително ентерална епилепсия, функционални разстройства на чревната моторика и автономни неврогенни нарушения. Ще разгледаме и анализираме организацията и функцията на ENS, както и клиничните прояви при нейните патологии, като се фокусира върху възможната връзка между ENS и генерализираните или фокални неврологични синдроми.

Анатомична организация на ентералната нервна система

ENS съдържа приблизително 100 милиона неврони, което е повече от гръбначния мозък и сравнимо с броя на невроните в човешкия мозъчен ствол. Тя е организирана в две основни невронални сплетения:

1. Мезентерично (ауербахово) сплетение – разположено между циркулярния и надлъжния мускулен слой, което основно контролира моториката на ГИТ.

2. Субмукозно (майснерово) сплетение – локализирано в субмукозния слой, отговорно за регулацията на секрецията, кръвния ток и сензорната трансдукция.

ENS интегрира аферентна информация от химио- и механорецептори в чревната стена и модулира двигателната активност чрез екзитаторни и инхибиторни невротрансмитери, сред които ацетилхолин, серотонин, допамин, азотен оксид и невропептиди (вещество P, VIP, соматостатин).

ENS притежава рефлексна автономия, позволяваща на червата да извършват сложни двигателни и секреторни отговори без директно участие на ЦНС. Това обяснява защо пациенти с пълна прекъснатост на гръбначния мозък запазват нормална перисталтика.

Функции на ENS и ролята ѝ в хомеостазата на организма

ENS не само координира храносмилането, но и влияе върху имунната, ендокринната и неврологичната функция чрез сложни механизми. Някои ключови роли включват:

1. Моторен контрол

ENS генерира три основни типа моторика: сегментация, перисталтика и тонус на сфинктерите. Ганглиите на мезентеричното сплетение взаимодействат с интерстициалните клетки на Cajal, които действат като пейсмейкъри за чревната моторика.

2. Неврохимична регулация

Около 95% от серотонина (5-НТ) в организма се намира в ENS. Серотонинът регулира както чревната моторика, така и предаването на сензорна информация към ЦНС. Дисфункция в серотониновата сигнализация е свързана с функционални гастроинтестинални разстройства, депресия и неврологични заболявания.

3. Имуномодулация

ENS комуникира с чревно-асоциираната лимфоидна тъкан (GALT), която съдържа над 70% от имунните клетки на организма. Нарушения в тази връзка се асоциират с автоимунни заболявания и възпалителни състояния като болест на Крон, улцерозен колит и синдром на раздразненото черво (IBD).

4. Връзка между ENS и ЦНС

ENS и ЦНС комуникират двупосочно чрез ос Хипоталамус-Хипофиза-Черен дроб-Чревна ос (HPA-Gut axis). Патологичните промени в тази ос се свързват с паркинсон, депресия, тревожни разстройства и епилепсия.

Клинични синдроми, свързани с ENS

Дисфункцията на ENS води до разнообразни клинични прояви, някои от които имат неврологични компоненти.

1. Неврогенни гастроинтестинални разстройства

• Атопичен мегаколон – наблюдава се при котки и е резултат от дегенерация на ENS ганглиите.

• Диабетна ентеропатия – засягане на ENS при пациенти с хронична хипергликемия.

• Паранеопластична ентерална дисфункция – свързана с невроендокринни тумори.

2. Стомашно-чревна епилепсия

ENS и ЦНС споделят общи механизми за невротрансмисия и електрогенеза, което прави ENS потенциално епилептогенно. Документирани са случаи на гастроинтестинални припадъци при пациенти с висцерална епилепсия, които се проявяват с:

• Периодични коремни спазми

• Автономни симптоми (загуба на равновесие, повръщане)

• Абнормна ENS активност на ЕЕГ запис

Мутации в гени като SCN1A и SCN8A, които кодират натриеви канални подединици, са открити при хора със синдром на Драве и пароксизмални ентерални прояви.

Заключение

ENS е изключително сложна мрежа от неврони, която не само контролира функциите на стомашно-чревния тракт, но и играе критична роля в множество неврологични, имунни и ендокринни процеси. Връзката между ENS и ЦНС е двупосочна и нарушената комуникация може да доведе до заболявания като функционални гастроинтестинални разстройства, невропатии и дори епилептични синдроми.

Разбирането на ENS като „втори мозък“ може да отвори нови терапевтични възможности, особено в областта на неврогастроентерологията и персонализираната медицина. В бъдеще, насочените интервенции, модулиращи осите ENS-ЦНС и имуногастроинтестиналните механизми, могат да доведат до по-ефективни методи за лечение на неврологични и стомашно-чревни заболявания.

Канабидиол (CBD): механизъм на действие, фармакокинетика и терапевтични приложения

Канабидиолът (CBD) е непсихоактивен фитоканабиноид, който се извлича основно от растението Cannabis sativa L. и неговите култивирани разновидности, включително индустриален коноп. В последните години CBD привлича значителен научен и клиничен интерес поради потенциалните му терапевтични ефекти при различни заболявания както в хуманната, така и във ветеринарната медицина.

 Ендоканабиноидната система (ECS) е биологична система, която е еволюционно запазена и присъства при всички гръбначни животни, включително бозайници, птици, риби, земноводни и влечуги. Тя играе критична роля в регулирането на хомеостазата и различни физиологични процеси като болкова регулация, възпалителен отговор, настроение, когнитивни функции и имунна реакция.

Произходът на ендоканабиноидната система датира от преди повече от 600 милиона години. Първоначално тя се е развила като регулаторна система за поддържане на хомеостазата в организма. Изследвания върху еволюционното развитие на ECS показват, че:

• Първите доказателства за канабиноидни рецептори се откриват при безгръбначни организми, но напълно функционална ECS се е появила при гръбначните.
• При бозайниците системата е най-развита, като притежава два основни рецептора – CB1, който се намира предимно в централната нервна система, и CB2, който участва в регулирането на имунния отговор.
• Функционалността на ECS е открита също при риби, земноводни и птици, но с вариации в експресията и разпределението на рецепторите.
• Интересно е, че някои безгръбначни, като насекомите, не притежават пълноценна ECS, което подсказва за еволюционна дивергенция на системата.

Организмът на гръбначните животни естествено произвежда ендоканабиноиди като анандамид (AEA) и 2-арахидоноилглицерол (2-AG), които действат като невромодулатори, регулирайки широк спектър от биологични процеси.

Тъй като CBD действа чрез модулация на съществуващата ECS, без директно да се свързва с CB1 и CB2 рецепторите, той подпомага естествените процеси на организма, без да предизвиква психоактивни ефекти или токсичност. Именно поради тази причина CBD се счита за безопасен дори при продължителна употреба, като има минимални странични ефекти.

Механизъм на действие – CBD действа върху ендоканабиноидната система (ECS), която регулира множество физиологични процеси, включително модулация на болката, възпалението, невроналната активност и имунния отговор. Основните молекулни мишени на CBD включват:

• Канабиноидни рецептори (CB1 и CB2): За разлика от тетрахидроканабинола (THC), който има висока афинитетност към CB1 рецепторите в централната нервна система (ЦНС), CBD действа като отрицателен алостеричен модулатор на CB1 и индиректен агонист на CB2. Това води до противовъзпалителни, аналгетични и невропротективни ефекти без психотропни действия.
• Транзиентен рецепторен потенциал ванилоид тип 1 (TRPV1): Участва в ноцицепцията и възпалителната реакция, а активацията му от CBD допринася за обезболяващото му действие.
• Серотонинови рецептори (5-HT1A): CBD е частичен агонист на 5-HT1A рецепторите, което обяснява анксиолитичния и антидепресивния му ефект.
• Ядрените рецептори на пероксизомния пролифератор (PPARγ): Участващи в регулирането на възпалението, метаболизма и невронараняванията, тези рецептори са важна цел на CBD.
• Глицинергична и GABAергична модулация: CBD потиска невротрансмисията чрез взаимодействие с йонни канали и невротрансмитерни системи, което обяснява неговите антиконвулсивни свойства.

Дозировка на CBD при различни състояния Оптималната дозировка на CBD при кучета и котки зависи от множество фактори, включително телесното тегло, формулировката на продукта и тежестта на състоянието. Общите препоръчителни дози, базирани на клинични изследвания, са:

Епилепсия: 2.5–5 mg/kg два пъти дневно (McGrath et al., 2019).

Остеоартрит: 2 mg/kg два пъти дневно (Gamble et al., 2018).

Хронична болка: 1–2 mg/kg два пъти дневно.

Тревожност и стрес-индуцирано поведение: 1–2 mg/kg веднъж или два пъти дневно.

Възпалителни заболявания на червата (IBD): 0.5–1 mg/kg два пъти дневно.

Когнитивна дисфункция: 1–3 mg/kg два пъти дневно.

Антионкологично приложение (поддържаща терапия): 2–5 mg/kg дневно.

Дозите могат да бъдат адаптирани според индивидуалния отговор на пациента, като се препоръчва постепенно титриране, за да се достигне оптималната ефективност при минимални странични ефекти.

 Ендоканабиноидната система е еволюционно запазена при всички  животни и играе фундаментална роля в регулирането на различни биологични процеси. CBD взаимодейства с ECS, като подкрепя нейните естествени функции без да причинява психоактивни ефекти. Това го прави безопасен и ефективен за дългосрочна употреба във ветеринарната медицина.

Проучванията върху терапевтичния потенциал на CBD при животни нарастват, но са необходими допълнителни клинични изследвания за прецизиране на дългосрочните ефекти и оптималните терапевтични режими.

Въведение

Dyke-Davidoff-Masson синдромът (DDMS) е рядко срещано неврологично заболяване, което се характеризира с едностранна церебрална атрофия, компенсаторни черепни промени и вентрикуломегалия. Макар първоначално описан при хора, този синдром намира отражение и във ветеринарната медицина, където клиничните случаи остават слабо документирани. DDMS представлява значително предизвикателство за диагностиката и терапията, като подчертава важността на напредналите образни изследвания и интердисциплинарния подход.

Case Report: Клиничен случай на DDMS при котка

Пациент: Иви
Вид и порода: Котка – Европейска късокосместа
Пол: Женски (кастрирана)
Тегло: 3.300 кг
Възраст: 3 г. 7 м

Клинични симптоми:

• Епилептични пристъпи – периодични генерализирани припадъци
• Лека хемипареза – с намален мускулен тонус на ляв тазов и гръден крайник
• Редуцирана проприоцепция – понижена сензорика и координация на гръден и тазов ляв крайник

Диагностични изследвания:

Образна диагностика: 

ЯМР находки: Тежка едностранна церебрална атрофия на дясна хемисфера, довела до значителна загуба на бяло вещество и редукция на обема на мозъчната кора.Екс вакуо дилатация на ипсилатералния латерален вентрикул, видима като ясно изразено разширение.Хиперинтензност на FLAIR/T2 секвенции, сочеща наличието на глиоза и хронично увреждане в засегнатата област.

CT находки: Компенсаторна хипертрофия на черепните кости от дясната страна, видима като удебеляване на фронталната кост и околните структури.

Разширение на латералния вентрикул отдясно, кореспондиращо с церебралната атрофия.

ЯМР заключение: Потвърдена церебрална атрофия, вентрикуломегалия и хронична глиоза на дясна церебрална хемисфера

CT заключение: Компенсаторна хипертрофия на черепните кости и вентрикуломегалия.

Лечение и изход:

• Назначена терапия: Phenobarbital 3 mg/kg на 12 часа.
• Ефект: Значителна редукция на епилептичните гърчове и подобрено общо състояние на котката.
• Физиотерапия за подобряване на двигателната функция.
• Последващо проследяване с редукция на честотата на пристъпите.

Етиология и патогенеза

DDMS може да бъде вроден или придобит:

Вродена форма: Обусловена от перинатална съдова недостатъчност, водеща до хипоплазия или агенезия на едната мозъчна хемисфера. Основните причини включват:

• Вътреутробни инфекции (например Toxoplasma gondii, вирусен менингоенцефалит)
• Хипоксично-исхемично увреждане по време на вътреутробното развитие
• Генетични малформации на церебралната циркулация

Придобита форма: Развива се в резултат на ранно мозъчно увреждане, което води до прогресивна атрофия на засегнатата хемисфера. Основните причини са:

• Неонатални инсулти или съдови оклузии
• Менингоенцефалити с автоимунна или инфекциозна етиология (FIP, бактериални или гъбични инфекции)
• Травматично увреждане на мозъка в ранна възраст
• Хронична епилепсия с вторична церебрална атрофия

Клинични симптоми

Клиничната картина варира според степента на мозъчната атрофия. Най-често срещаните симптоми са:

• Епилептични припадъци – фокални или генерализирани, резистентни на стандартно лечение
• Хемипареза или хемиплегия – контралатерално на засегнатото полукълбо
• Лицева асиметрия – вторична на черепните промени
• Когнитивни нарушения – дезориентация, намален отговор на външни стимули
• Атаксия и проприоцептивни дефицити – в по-тежки случаи

Статистика и доказани случаи

DDMS е изключително рядък при животни, като в литературата са документирани единични случаи:

• 2024 г. – вторият описан случай при котка, публикуван в PubMed (PMID: 39282056)
• Описани са и случаи при кучета, но честотата остава ниска.

Паралели с хуманната медицина

В хуманната медицина DDMS е добре описан и се характеризира със сходни находки:

• Симптоми: Епилепсия, хемипареза, интелектуални дефицити, лицева асиметрия.
• Образни находки: Едностранна мозъчна атрофия, вентрикуломегалия, костна хипертрофия.
• Диагностика и терапия: Основава се на ЯМР и КТ, като лечението е насочено към контрол на епилепсията и подобряване на качеството на живот.

Тези сходства подчертават универсалния характер на синдрома и значението на ранната диагностика и лечение.

Епидемиология и рискови фактори – Остеосаркомите най-често се диагностицират при големи и гигантски породи кучета на възраст между 6 и 10 години. Типични породи, подложени на риск, включват ротвайлери, немски догове и лабрадор ретривъри. 

Клинични признаци – Кучета с първичен костен тумор на лопатката обикновено проявяват:

• Болка и куцота, която не се повлиява от консервативно лечение;

• Подуване в областта на рамото, което може да се забележи визуално или палпаторно;

• Намалена подвижност на засегнатия крайник, особено при прогресия на тумора;

• Общо влошаване на състоянието, като загуба на апетит, слабост и дори анемия при напреднал стадий.

Диагностика – Диагностичният подход включва:

1. Рентгенография – първичен метод за идентифициране на остеолитични или остеопролиферативни лезии. При остеосарком е типична смесена костна деструкция с периостални реакции, известни като “Sunray”.

2. Компютърна томография (КТ) или ядрено-магнитен резонанс (ЯМР) – осигуряват по-подробна картина на лезията и нейното разпространение.

3. Биопсия – златен стандарт за потвърждаване на диагнозата. Използва се при съмнение за злокачествен процес, за да се определи хистологичният тип на тумора.

4. Кръвни изследвания – често се наблюдават повишени нива на алкална фосфатаза (ALP), която е свързана с агресивността на тумора.

5. Сканиране за метастази – тъй като остеосаркомът често метастазира в белите дробове, е необходима рентгенография или КТ на гръдния кош.

Лечение – Терапевтичният подход към първичен костен тумор на лопатката е мултимодален, включващ хирургична намеса, химиотерапия и палиативни грижи.

1. Хирургия

• Скапулектомия (премахване на лопатката) – стандартният метод за лечение при локализирани тумори. Кучетата могат да се възстановят изненадващо добре дори при пълно премахване на лопатката, благодарение на компенсаторната функция на мускулите.

• При нужда се комбинира с ампутация на засегнатия крайник, ако туморът е инфилтрирал околните тъкани.

2. Химиотерапия

• Използва се адювантно след хирургията за контрол на микрометастазите. Препоръчваните медикаменти включват карбоплатин, доксорубицин или комбинация от двете.

3. Палиативна терапия

• За случаи, при които хирургията не е възможна, се прилагат аналгетици, радиотерапия и бисфосфонати за облекчаване на болката и забавяне на костната резорбция.

Прогноза – Прогнозата при остеосарком на лопатката зависи от стадия на заболяването, размера на тумора, наличието на метастази и отговора на терапията. При комбинирана терапия (хирургия и химиотерапия) средната преживяемост е около 8-12 месеца. Без лечение времето за преживяемост рядко надвишава 2-3 месеца.

Заключение – Първичните костни тумори на лопатката, макар и редки, изискват бърза диагностика и комплексен терапевтичен подход. Ранното откриване, в комбинация с хирургична намеса и адювантна химиотерапия, може значително да подобри качеството на живот на пациента. Информирането на собствениците за възможностите за лечение и прогнозата е ключово за вземането на информирано решение.

Епилепсията е едно от най-често срещаните неврологични заболявания при кучетата. Това хронично състояние се характеризира с повтарящи се пристъпи, които могат да варират по интензивност и честота. Въпреки че епилепсията не може да бъде напълно излекувана, съществуват съвременни методи за диагностика и контрол, които значително подобряват качеството на живот на засегнатите животни.

Какво представлява епилепсията?

Епилепсията е неврологично разстройство, което възниква в резултат на необичайна електрическа активност в мозъка. Това води до пристъпи, които могат да бъдат както фокални (ограничени до една част от мозъка), така и генерализирани (обхващащи целия мозък).

Симптоми на епилепсия при кучетата

Симптомите на епилепсията варират в зависимост от вида и тежестта на пристъпите:

Генерализирани пристъпи: Загуба на съзнание, треперене, скованост, неволеви движения на крайниците, уриниране и  слюноотделяне.

Фокални пристъпи: Тикове на лицето, неволеви движения на една част от тялото или поведенчески промени като дезориентация.

Начини на възникване и причини

Епилепсията при кучетата може да бъде идиопатична (с неизвестна причина) или вторична (в резултат на основно заболяване, като мозъчни тумори, инфекции, травми, съдови инциденти или метаболитни нарушения). Идиопатичната епилепсия е по-честа при определени породи, като лабрадор ретривъри, голдън  ретривъри и бордер коли, което предполага генетична предразположеност.

Диагностика с адреномагнитен резонанс (MRI)

Едно от най-ефективните средства за диагностика на епилепсия е ядрено-магнитен резонс (ЯМР) . Тази технология позволява:

Да се изключат структурни аномалии, като тумори или увреждания.

Да се оцени състоянието на мозъчната тъкан.

Да се потвърди идиопатичната епилепсия чрез изключване на вторични причини.

MRI е незаменим инструмент за ветеринарната неврология, осигурявайки ясна и детайлна картина на мозъка.

Контрол и лечение на епилепсията

Контролът върху епилепсията изисква индивидуален подход. Лечението обикновено включва:

Антиепилептични медикаменти: Най-често използваните лекарства са фенобарбитал, калиев бромид и леветирацетам. Те спомагат за намаляване на честотата и тежестта на пристъпите.

Диетични промени: В някои случаи кетогенната диета (високомазнинна, нисковъглехидратна) може да има положителен ефект върху контрола на пристъпите.

Съвременни терапии: Локалната стимулация на блуждаещия нерв и нови медикаменти предоставят допълнителни възможности за лечение.

Редовно наблюдение: Периодичните прегледи и корекции в терапията са ключови за успешния контрол на заболяването.

Заключение

Епилепсията е сериозно, но управляваемо заболяване при кучетата. Благодарение на напредъка в диагностичните технологии като MRI и съвременните методи на лечение, засегнатите кучета могат да водят пълноценен живот. При съмнения за епилепсия, ранната консултация с ветеринарен лекар е от изключителна важност за поставяне на точна диагноза и започване на ефективно лечение.

Кога е необходимо хирургично лечение?

Хирургията е основният избор за лечение в следните случаи:

Тежки неврологични симптоми:

Парализа или тежка слабост на крайниците.

Загуба на дълбока  чувствителност.

Неефективност на консервативното лечение:

Липса на подобрение след 48-72 часа интензивно медикаментозно лечение.

Увеличаване на симптомите въпреки приложената терапия.

Прогресиращо влошаване:

Увеличаваща се болка и неврологичния дефицит 

Хирургични техники

Съществуват различни хирургични подходи за лечение на дискови хернии, които се избират в зависимост от местоположението и тежестта на проблема:

Минихемиламинектомия/Хемиламинектомия:

Това е най-често използваната техника за премахване на притискащия материал от междупрешленния диск.

Извършва се чрез премахване на част от костната тъкан на прешлена, за да се осигури достъп до гръбначния канал.

Вентрален слот:

Често се прилага при хернии в шийната област.

Включва отстраняване на част от диска през вентралната  част на гръбначния стълб.

Корпектомия:

Техниката включва премахване на част от тялото на прешлена, което позволява декомпресия на гръбначния мозък при хронични дискови хернии.

Успеваемост на хирургичното лечение

Процентът на успеваемост на хирургичното лечение при дискови хернии при кучетата е висок, но зависи от следните фактори:

Навременност на интервенцията:

Кучетата с парализа, но със запазена дълбока болкова чувствителност, имат успеваемост от 85-95%.

Ако е загубена дълбоката болкова чувствителност, шансът за възстановяване намалява под 50%.

Тежест на увреждането:

Продължителността на компресията на гръбначния мозък оказва голямо влияние върху изхода от заболяването

Възстановяване след операция

Възстановителният период е ключов за пълното оздравяване на вашето куче. Ето някои от основните аспекти:

Постоперативни грижи:

Контрол на болката чрез медикаменти.

Антибиотици за предотвратяване на инфекции.

Ограничаване на движението за 4-6 седмици.

Физиотерапия:

Пасивни упражнения за поддържане на мускулния тонус.

Хидротерапия за възстановяване на подвижността.

Редовни прегледи:

Мониторинг на напредъка чрез редовни консултации с ветеринарен лекар.

Какво да очаквате?

Първите 24-48 часа са критични за оценка на успеха на операцията.

Постепенното връщане на моторните функции може да отнеме седмици до месеци.

Рехабилитацията е от решаващо значение за възстановяването.

Заключение

Хирургичното лечение на дискови хернии при кучетата е ефективен метод, който в много случаи води до пълно възстановяване. Ранната диагностика, правилната техника и подходящите грижи след операцията са ключови за успеха. Ако вашето куче проявява симптоми на дискова херния, не отлагайте консултацията с ветеринарен неврохирург.

Дисковите хернии са често срещан неврологичен проблем при кучетата, който може значително да повлияе на тяхното качество на живот. Тази статия ще разгледа причините за възникване на дисковите хернии, симптомите, начините на диагностика и възможностите за лечение.

Какво представлява дисковата херния?

Гръбначният стълб на кучето се състои от прешлени, между които се намират междупрешленни дискове. Тези дискове имат стабилизираща и амортизираща функция, предпазвайки прешлените от увреждания при движение. При дискова херния част от материала на диска (ядрото) се изтласква извън нормалните си граници и притиска гръбначния мозък или нервите, което води до болка, възпаление и различни неврологични проблеми.

Причини за възникване на дискова херния

Дегенеративни промени: С възрастта междупрешленните дискове могат да загубят своята еластичност и да станат по-податливи на увреждания. Това състояние е по-често при определени породи като дакели, пекинези и френски булдози (хондродистрофични породи).

Травми: Падане, удар или внезапно движение могат да доведат до разкъсване на диска.

Генетична предразположеност: Някои породи са по-склонни към развитие на дискови хернии поради специфичната структура на гръбначния стълб.

Симптоми на дискова херния

Разпознаването на симптомите е ключово за ранната диагностика и успешното лечение. Симптомите могат да варират в зависимост от местоположението и тежестта на хернията:

Болка: Кучето може да показва дискомфорт при докосване на гърба, да отказва движение или да плаче при вдигане.

Намалена активност: Кучето може да е летаргично и да отказва да играе или да се движи.

Координационни проблеми: Затруднено ходене, преплитане на краката или куцане.

Парализа: В по-тежки случаи може да се наблюдава пълна загуба на движение в задните или предните крайници.

Загуба на контрол върху уринирането и дефекацията: Това е сериозен признак, който изисква незабавна ветеринарна помощ.

Диагностика

Диагностиката на дисковата херния включва комбинация от неврологичен преглед, невроанатомична локализация  и образна диагностика като компютърна томография (КТ) или ядрено-магнитен резонанс (ЯМР). Тези изследвания помагат да се локализира точно мястото на хернията и да се оцени тежестта и .

Лечение на дисковата херния

Лечението може да бъде консервативно или хирургично в зависимост от тежестта на състоянието:

Консервативно лечение:

Ограничаване на движението (клетъчна почивка) за поне 4-6 седмици.

Противовъзпалителни и болкоуспокояващи лекарства.

Физиотерапия и рехабилитация за възстановяване на подвижността.

Хирургично лечение:

При тежки случаи, когато консервативното лечение не е ефективно, се извършва операция за премахване на притискащия материал. Най-често използваната техника е хемиламинектомия/минихемиламинекотимия или вентрален слот.

Как да разпознаем ранните симптоми?

Ранното разпознаване на симптомите е от решаващо значение за успешното лечение. Ако забележите някое от следните, незабавно се свържете с ветеринарен лекар:

Кучето избягва скачане или качване по стълби.

Показва болка при докосване на гърба или врата.

Ходи с преплетени крака или изглежда нестабилно.

Изведнъж губи способността да движи краката си или да контролира уринирането.

Профилактика

Поддържайте идеалното тегло на кучето, за да намалите натоварването върху гръбначния стълб.

Избягвайте дейности, които включват резки движения или скокове, особено при предразположени породи.

Редовни ветеринарни прегледи за ранно откриване на проблеми.

Заключение

Дисковите хернии при кучетата са сериозно състояние, което изисква навременна диагностика и лечение. С внимателно наблюдение, ранна интервенция и правилна грижа, вашият домашен любимец може да се възстанови и да води пълноценен живот. Ако имате съмнения, че вашето куче страда от дискова херния, потърсете съвет от ветеринарен невролог или неврохирург.

Сложните неврологични състояния при животните често изискват високотехнологичен подход за правилна диагностика и лечение. Напредъкът в областта на образната диагностика – чрез компютърна томография (КТ) и ядреномагнитен резонанс (ЯМР) – преобрази ветеринарномедицинската неврология, предоставяйки прецизни и детайлни изображения на мозъка, гръбначния мозък и периферната нервна система.

Предимства на компютърната томография (КТ):

Бързина: КТ е идеален за спешни случаи като травми или кървене, защото предоставя резултати в рамките на минути.

Детайли: Позволява визуализация на костите, гръбначния стълб и някои меки тъкани.

Достъпност: КТ е по-широко достъпна технология и често е първи избор при пациенти със съмнения за травматични увреждания или дискови хернии.

Предимства на ядрено-магнитния резонанс (ЯМР):

Прецизност: ЯМР е златният стандарт за изследване на меките тъкани, включително мозъка, гръбначния мозък и нервите.

Безопасност: Използва магнитни полета вместо рентгенови лъчи, което го прави безопасен за животни с повтарящи се изследвания.

Широк обхват на диагностика: Идеален за откриване на:

• Тумори на мозъка или гръбначния мозък

• Възпалителни и инфекциозни процеси

• Васкуларни инциденти (инсулти)

• Аномалии в структурата на нервната система

Как напредналата диагностика подпомага лечението?

С помощта на КТ и ЯМР ветеринарните невролози могат да:

1. Идентифицират точното място на увреждането – особено важно при подготовка за хирургична интервенция.

2. Разграничат между различни патологии – напр. възпаление, тумор или травма.

3. Предложат персонализиран план за лечение – базиран на специфичната диагноза и състояние на пациента.

Защо да изберете напреднала диагностика?

Инвестицията в образна диагностика като КТ и ЯМР не само подобрява качеството на грижа за вашия домашен любимец, но и увеличава шансовете за успешно лечение. Тези технологии намаляват риска от неправилна диагноза и ненужни процедури, осигурявайки по-кратък и ефективен път към възстановяване.

Заключение

Компютърната томография и ядрено-магнитният резонанс са незаменими инструменти във ветеринарномедицинската неврология. Те позволяват на специалистите да видят това, което е невидимо за окото, и да действат уверено, като гарантират на вашия любимец най-добрата възможна грижа.

Ако вашият домашен любимец проявява признаци на неврологичен проблем, не се колебайте да се свържете с нашия екип за консултация и диагностика. Вашият четириног приятел заслужава най-доброто!

                               Д-р Светослав Пенчев